ВодещиРепортажи

Длъгня, Пейна и Каломен – села със старинни храмове и добри условия за пешеходен и вело туризъм

Драги читатели, публикуваме пореден материал от рубриката ни „Изчезващата България“ на изследователя на мотоциклет и с фотоапарат Жоро Хаджиев

Ледник в Антарктида е кръстен на село Пейна, Каломен се слави с кула по подобие на Балдуиновата

 

​​​​​Изключителен интерес представляват селата с необичайни имена в дряновския район. Това определение, разбира се е относително, защото за мен едни имена могат да изглеждат необичайни, а за останалите други. Отново ще посетим по-малки и по-големи селца из Предбалкана, но този път те ще се намират от северната страна на главния път Габрово – Велико Търново.

Предстои ни да разгледаме Длъгня, Пейна, Каломен.

Тази част от Предбалкана не е висока, но макар и да не надвишават 500 метра, ридовете на места са гъсто разположени и заедно с пръснатите наоколо дъбови гори, създават впечатлението за истинска планина.

Имах желанието да ви покажа и няколко възрожденски църкви, но ще ги разгледате засега само отвън, тъй като всичките бяха затворени. Хубаво е, поне в неделя храмовете да бъдат отворени! Ако са сигурни в това, хората ще ги посещават, дори само от интерес, за да ги разглеждат. Не са вече кой знае колко възрожденските ни обекти, останали извън етнографските ни музеи.

Някои от селата не са чак толкова затънтени из гори и планини, намират се на по-интензивни пътища и там има построени нови вилички. До други обаче водят тесни, асфалтирани още през миналия век шосета и картината е по-различна. Определено мога да заявя, че в този район се чувства наличие на повече живот, отколкото в селата на юг от главния път. Забелязват се и доста реставрирани къщи. Дори докато обикалях от село на село, по някои от имотите се работеше, старите къщи се почистваха.

GPS-ът ме преведе от Килифарево по пътя за Маноя – Соколово. Изобщо не му се противих.

В Маноя обаче съзрях стара църква. Тя е градена през 1871 г. Това е станало по инициатива на дядо Русин Барзев. Селяните се справили със собствени сили и средства, като ги напътствал майстор от Трявна. Храмът е останал и по-късно без камбанария.

Село Маноя преди Освобождението е наброявало 30 къщи.

След гара Соколово прекосявам главния път, минавам през село Катранджии и веднага след него влизам в първото село от маршрута ни – Длъгня. Според преданието, то е било заселено от двама братя дряновци, единият от тях бил с прякор Длъгньо. Около Освобождението селището било с 20 къщи и население от 138 човека. Гордостта на Длъгня е възрожденската църква „Св. Димитър“. Построена е през 1842 г, а през 1936 г. непосредствено до нея е издигната камбанарията. Храмът е еднокорабна базилика с балкон и артика.

Църквата е изградена, за да обслужва селата Дългня, Катранджии, Гвоздейка, Туркинча и Геня. Озовавам се до сграда, в която се е помещавало килийното училище, създадено през 1867 г.

Някои от иконите на църквата били много по-стари дори от онези в Дряновския манастир. От надписите разбирам, че камбанарията е вдигната през 1936 г. Тя е оборудвана с две камбани и едно клепало. През 2002 г. е извършена реставрация на храма и сега той се поддържа в много добро състояние.

Длъгня се намира на около 300 метра надморска височина.

Вниманието ми привлича къща, строена през 1915 г. За щастие е била поддържана! Дори орнаментите са запазени.

До 1910 г. населението на Длъгня е било в границите между 130 и 150 човека. През 1934 г. то е било най-многобройно – 173 души и в следващите години започнало да намалява. До 2009 г. живущите в селото са останали едва 24 човека. Последно тук са преброени 72 жители, което означава, че населението отново е започнало да се увеличава.

От 1894 г. Длъгня има основно училище.

По-големите родове в селото са Даскалови, Ахмаци, Джапуни, Добринови, Донкови, Кънчови, Пончовски, Попски, Рачови, Узуни, Шишкови.

Изселванията през годините са към Дряново, Трявна, Горна Оряховица, Велико Търново, Павликени, Габрово и др.

На около 9 км оттук се намира селцето Пейна. До него се стига по тясно, асфалтирано някога пътче. Селото е сгушено в гора, сред която се открояват вековни дървета. Разделено е на две махали – Горна и Долна.

Останах приятно изненадан от селцето! Наред с изоставените или вече паднали къщи се срещат и много запазени.

Пейна било заселено от овчар на име Пейно и двамата му братя. Кога е станало това, не се знае, но повечето селца наоколо са създадени по „чумавото време“, което ще рече XVII – XVIII век.

Стигам до комплекс от две жилища „Къщи за гости Пейна“, запазени в автентичния им вид. Браво, така се прави!

През 1880 г. в Пейна са живеели 78 човека. В 1892 г. е имало 20 домакинства с 71 жители. През 1934 г. жителите на селцето са били най-много – 84.

Въпреки, че в 1964 г. тук са останали да живеят едва 20 човека, явно хората са се грижили за родните си домове. Селото никога не се е обезлюдявало напълно. Най-малко хора в него е имало през 2001 г. – четирима души, но напоследък и тук се наблюдава лек ръст на регистрираните. Техният брой през 2021 г. е вече 7.

В горния край на селото до гората има няколко занемарени постройки, но на фона на поддържаните, те не са кой знае колко много.

Пейна е добър изходен пункт за пешеходен, вело и всякакъв друг туризъм. Дряновският манастир се намира по права линия на 6 км.

След минути вече съм долната махала. Локалният път прави кръг през селцето, като минава и през двете махали, а къщите са разположени около него. Явно такава е била ситуацията тук и преди много години.

Пейна е малко селце, но на него е наречен цял ледник в Антарктида. Най-вероятно от този район е излязъл родът на някой наш полярен изследовател. А родовете са били- Колеви, Дачеви, Пеневи, Атанасови, Николови, Бъчвари. Изселванията са към Габрово, Попово, Горна Оряховица, Плевенско и др.

Завъртял съм пълна обиколка в Пейна, след малко пътят ще затвори кръга, а ще се върна обратно по локалния път, за да потърся Плачка и Каломен.

Тясното пътче към Каломен, макар и старо е в добро състояние. Преди това трябваше по план да се отбия към Плачка, но подходяща отбивка дотук не забелязах.

Първите сгради, които ме посрещат в началото на селото не са много обещаващи, но аз съм оптимист. Имам някакво предчувствие, че Каломен ще излезе интересно място, а може би и с дългогодишна история. Огромен вековен дъб ме посреща още на първия завой в селото.

Емблемата на Каломен се оказва кула от по-ново време. Човърка ме мисълта, че историята на селото навярно е свързана с далечното минало на България. Все пак старата ни столица се намира само на 15-16 километра по права линия оттук.

Навлизайки още по-навътре, картината се променя. Появяват се вече по-нови къщи или реставрирани стари. Личи си, че някога селото е било голямо.

Е, има и порутени, но подобна е картината в повечето наши планински села. Някой поддържа наследствения имот, после няма сили или финансови възможности повече да го прави, наследниците не проявяват интерес към него или са в чужбина и той потъва в храсти, лиани и забвение.

По данни от изследванията на проф. Николай Ковачев, селището се споменава още през XV век под името Калояна. Тогава то е било тимар (ленно владение) на Люфти и Кая с 10 турски домакинства.

Много объркани са сведенията за Каломен и много си противоречат. Според друг източник, селището е съществувало още по време на Второто българско царство, покрай него е минавал важен път за Търново и винаги е било с българско население. Това твърдение изглежда правдоподобно, тъй като при преброяването на населението през 1880 г. в Каломен са отчетени 455 човека и то само българи.

Аз имам обаче собствено обяснение на събитията и то се базира на наблюденията ми за движението на населението по нашите земи през късното Средновековие. Селището, както и околните земи, най-вероятно са били владение на българските царе и не случайно при нашествието на османците, а и след това са носили името Калояна. При настаняването на завоевателите по тези земи, християните са били подложени на репресии и са ги напуснали, заселвайки се навътре в планината.

По това време напълно вероятно е, тук да са се настанили мюсюлмански преселници от Анадола, но през XVI и XVII век, турското население в някои части на бившите български земи започва да намалява. Част от него се концентрира около по-големите населени места из равнините, а голяма част измира от епидемиите. За сметка на това, пръснатите из планината християни се увеличават и заемат техните места. Демографският срив при българите бил по-малък, защото раждаемостта е била голяма.Така поколение след поколение, някои чисто турски села стават отново с преобладаващо българско население или се превръщат в български. Примери в това отношение има много, особено в този край на Предбалкана и в големи части от Тракия, който район през XV век е бил почти изцяло доминиран от мюсюлманското население.

Най-вероятно случаят с Каломен е точно такъв и това обяснява появилото се на пръв поглед противоречие.

Както ви споменах в началото, в Каломен има много добре поддържани къщи, а някои са в процес на реставрация. Мястото като разположение е прекрасно. Селото се намира на южен склон на надморска височина между 350 и 400 метра. Тук е тихо, а наоколо е гъста гора.

Със своите близо 50 домакинства и 500 жители, преди Освобождението Каломен е било едно от големите села в околността и център на община. Разделено било на три махали- Влашка, Яръмска и Дечооларска.

Останах много изненадан от това спонтанно откритие, тъй като не бях подготвен предварително с информация за Каломен. Виждам църква. Храмът е със срутил се покрив, но камбанарията изглежда наскоро ремонтирана.

Опитах се да намеря информация за църквата. Не беше много, но все пак е нещо. Името й е „Св. Йоан Предтеча“ и е построена през 1841 г. Макар и рухнала, намирам прилики с храма в село Длъгня, който е вдигнат една година по-късно. Навярно майсторите са били едни и същи. Стените и куполът на църквата са били изцяло изографисани. През 1987 г. поради лошото състояние на сградата, стенописите са свалени. Планираният ремонт не е извършен и малко след това покривът  се срива.

Намерих стари снимки на храма. Звънарницата е била с красив купол, но е паднал. В следващите години свалените фрагменти от стенописите са съхранявани при неблагоприятни условия и са застрашени от унищожение. През 2004 г. по инициатива на Исторически музей Дряново започва реставрацията на стенописите в катедра „Реставрация“ на НХА. Като курсови и дипломни работи на студентите в катедрата са спасени 18 фрагмента.

Стигам до една от чешмите, намираща се между двете махали. В този си вид е от 1933 г. Хубава е била едно време и навярно е обслужвала и двете махали.

Вече се намирам в третата махала на Каломен. Тя е много интересна и се простира в западната част на селото. Къщите се посещават и дори ми се струва, че някой живее в махалата. По данни на НСИ в момента тук трябва да има 12 жители. Срещат се и разрушени вече постройки, потънали в храсти.

През 1870 г. в Каломен е открито училище със собствена сграда. В 1907 г. е основано читалище „Земеделец“.Из цялото село преди много години са засадени орехови дървета, които вече са в старческа възраст.

В долния край на махалата също е имало къщи, но са в окаяно състояние.

 

По-известните родове от Каломен са- Атанасови, Дараци, Карапеневи, Русчеви, Шкодреви, Яръми и др.

Има дух в Каломен и той се чувства навсякъде, дори и в порутените сгради. Малко са селата, които са ми придавали такива емоционални състояния. Явно много събития са се случвали тук през изминалите векове и човек ги усеща подсъзнателно.

Дори и трафопостът е във вид на кула, която наподобява Балдуиновата кура на крепостта Царевец! Не може да няма селото връзка с цар Калоян и това си е!

Над селото съществуват остатъци от защитни валове още от римско време.

След Освобождението населението на Каломен непрекъснато е намалявало. Хората са се изселвали към по-големите населени места.

Жоро Хаджиев

/Следва продължение/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *