ВодещиРепортажи

Природата си е върнала господството в селата Станча и Къртипъня

Уважаеми читатели, предлагаме на вашето внимание пореден материал от рубриката ни „Изчезващата България“ на изследователя на мотоциклет и с фотоапарат Жоро Хаджиев

 

 

 

Отправям се към ​​​​​четири махали. Общото между тях е, че се намират в Предбалкана и са били обезлюдени през различни периоди от време. Двете са до дряновското село Царева ливада, а другите две до град Елена. Събрах всички в общ албум, тъй като информацията за всяка една от тях не е много.

Сега те са със статут на села, въпреки че тази „титла“ са получили, след като вече в тях не е живеел никой.

Първото село, което до новото административно-териториално устройство на България през 1995 г. се е водило колиби е Станча.

Намира се на 1.6 км на югоизток от центъра на Царева ливада и на около 5 километра от Дряново. До него се стига отначало по разбит асфалт от село Искра, а после се отбива по стар черен път, който лесно може да се обърка, заради няколкото разклонения. Станча е на надморска височина от 400-440 метра.

Първоначалното име на колибите било Дели Станча. Селището е създадено около 1786 г. от заселник на име Станчо, който бил весел, буен човек и често разказвал лудите си преживявания. Оттам дошло прозвището му Дели Станчо.

През 1934 г. колибите са преименувани на Станча.

През 1880 г. жителите на Дели Станча са се броели заедно с тези на дряновското село Пърша и точният им брой не е неизвестен, но през 1887 г. тук са преброени 49 човека, предполагам все потомци на основателя на селището. През 1893 г. къщите са били 6 и в тях са живеели 42 човека. В следващите години населението бавно започнало да намалява. През 1965 г. е регистриран едва 1 жител, а през 1985 г. колиби Станча се обезлюдява напълно.

Стигам до единствената запазена къща в Станча. Всички останали, заедно със селскостопанските постройки вече са разрушени.

През селището минава малко поточе, край което е била построена чешма. Станча никога не е било електрифицирано и водоснабдено.

От табелката над вратата се разбира, че домът се е водил с пореден номер 1. Къде са били останалите 5 къщи, можем да проверим от старата карта на България ЕТК 1-5000. Според нея, те са били разположени на изток от тази.

Да си призная, намерих село Станча малко случайно, в търсене на близките колиби, известни със странното име Къртипъня. Дори отначало помислих, че постройките са от второто селище, но по-късно открих грешката си, правейки сверка в картата. Родове от Станча са Недялкоолу, Топали, Хаджии и др.

Толкова беше информацията за Станча.Може би някой краевед е писал за него, но не ми попаднаха такива записки.

Същият черен път, по който на места е останала стара каменна настилка ни отвежда към колибите Къртипъня. Станча и Къртипъня се намират само на около 360-400 метра разстояние едно от друго. Надморската височина на второто е приблизително същата.

За съжаление от Къртипъня са останали само руини. Няма нито една цяла къща.

Преданието разказва, че през същата година – 1786 г, когато били създадени колиби Дели Станча, на това място се заселил бежанец от равнините. Дали двамата мъже са имали нещо общо или едновременното заселване е случайно съвпадение, не е ясно.

Има две предания. Едното гласи, че на първия заселник се наложило да изкоренява вековна гора и къртел пън след пън, за да осигури макар и малко земеделска земя, та оттам е дошло името на колибите.

Второто предание ни съобщава, че Колю Къртипъня е бил много здрав и силен мъж, и затова са го нарекли така. Имал е стружня в реката под селището. Славел се и като добър гъдулар.

 

Аз си мисля, че второто е интерпретация от художествено произведение – разказ и не става въпрос за създателят на колиби Къртипъня, а за съвсем друг човек. Още повече, реката Лешница, за която става дума в него се намира на съвсем друго място.

Името на селището преди Освобождението е било изписвано Кърти-пъня. Малко по-късно става Кърти-пън и едва след средата на XX век се изписва слято.

Местинет родове са Белите, Васильоолар, Гергеви, Маринови.

Движението на населението в Къртипъня е следното: 1880 г. – броено с това в село Пърша, 1887 г. – 49 жители, 1905 г. – 60, 1934 г. – 62, 1965 г. – 11, 1985 г. – 1, 1992 г. – обезлюдено.

Природата до голяма степен си е върнала господството над територията на Къртипъня. Скоро последните остатъци от стени ще изчезнат завинаги…

А сега нека се пренесем на изток към град Елена.

Първата ми цел е махалата Дърлевци. За да се стигне до нея, трябва да се пътува около 4 км по черен път. Всъщност, пътят е бил някога запечатан и навярно доста по-равен. Минава се през красива гора.

Виждам табелата, която ме уведомява, че влизам в Дърлевци. Много ми се искаше в махалата да има хора, за да поговоря с тях, но срещнах по пътя два автомобила, които явно я напускаха.

Махалата се намира на 9 км северно от Елена. Разположена е върху леко наклонен на юг/югоизток склон на надморска височина от около 500 м.

Къщите в най-долната част са построени върху почти равно място. Още малко по на изток, склонът започва да се спуска стръмно към Златаришката река в т.н. „Долен боаз“.

Точно отсреща, на височината на по-ниския хребет се намират Мъжлеците. Разстоянието между махалите по права линия е едва 2 км, но Боазът отдолу е сериозна преграда.

За да се стигне с автомобил до Дърлевци, трябва да се мине първо през Блъсковци и Търкашени.

В годините след Освобождението, населението на махалата е варирало между 110 и 120 човека, а броят на къщите е бил 25.

Не се знае, кога точно е заселено Дърлевци, но то се е местило веднъж. Това се е случило около чумната епидемия в края на XVIII век, което доказва, че махалата е още по-стара.

За основатели се водят родът Дърлеви, на който махалата дължи името си.

След 1905 г. населението на махалата непрекъснато намалява. Ето статистиката от НСИ:1934 г. – 100 жители, 1946 г. – 77, 1956 г. – 45, 1965 г. – 16, 1985 г. – 3, 1992 г. – 0

Както и в другите подобни махали в Предбалкана, поминъкът на хората е било животновъдството, малко земеделие, а мъжете са ходели по гурбет, за да могат семействата да свързват двата края. Този суров живот, в постоянен недоимък е главната причина за ранното обезлюдяване на повечето махали в Предбалкана.

В Дърлевци е нямало училище. Децата са ходели на школо в Блъсковци, като са изминавали пеш по 10 км на ден.

Една любопитна справка гласи, че от рода Дърлеви към 2003 г. били известни около 560 души.

Навярно някои от къщите се стопанисват от наследниците, но предполагам има имоти, които са закупени от странични хора.

Това е много хубаво, тъй като голяма част от къщите по този начин не се обричат на саморазрушаване. По-добре е, да продадеш наследствената си къща на символична цена, за да я съхраниш, отколкото да се разруши и да изгубиш последната връзка с корените си.

Изгледът от мястото, на което е кацнало Дърлевци е прекрасен. Наоколо се редуват красивите ридове на Предбалкана, а на юг се е разстлала долината, в която е разположен град Елена.

Сигурен съм, че и останалите махали наоколо някога са изглеждали по подобен начин – с изчистени дворове, с плодни дръвчета из тях, но с обезлюдяването, дворове и пътища са обрасли, и сега представляват тъжна гледка.

Прави впечатление, че дори старите плевни в Дърлевци изглеждат добре.

Изкачваме се по-нагоре. На това място дори има оформен кът за отдих. Произведението предполагам е дело на наш колега – моторист, който имал къща в махалата.

Покривите, застлани с прости керемиди, са най-характерни за Еленския край. Това е период, между тиклите и съвременните керемиди. Употребата само на такъв вид керемиди говори за това, че в Дърлевци са се събрали хора с вкус, които държат да запазят автентичния облик на махалата.

Има, разбира се изключения, но не са много.

Никак не обичам, когато в селище от такъв тип е струпан някой грандомански куп в съвремене, каквото си искам, щом имотът е мой“, говори за чалгарство, компонент на което е лошото чувство за естетика.

В махалата през 2022 г. са регистрирани двама постоянни жители, което е радостен факт.

Хубаво би било и останалите планински селца да бъдат като Дърлевци, а не да тънат в бурени и да се заличават.

Отправяме се към последния обект за днес – махалата Кукуда (Калиновци). Съмнявах се, дали е останало нещо от нея, тъй като тя е заличена с още 10 махали през 1965 г. от регистрите на Община Елена поради изселване.

Кукуда би трябвало да се намира на североизток от града и на около 1,5 км от последните му къщи, през Златаришката река. Намерих невзрачен, но красив черен път през гората, който обещаваше да ме изведе в желаната посока. Да си призная, очаквах картина като онази от Къртипъня.

Огромна беше изненадата ми, когато на открита поляна, след като излязох от гората, се появи къща. Голяма кирпичена къща на два етажа. Надолу се мяркаха още постройки. Трябваше да има хора наблизо и тръгнах да ги търся. Дворът беше пълен с кози, които изгаряха от любопитство да разберат, що за пришълец съм аз.

Кукуда е единственото турско название на местност или селище в близост до град Елена. То означавало „кукувича гора”. Така се казвала и височината над нея. Българите наричали махалата Калиновци.

В този имот явно нищо не се изхвърля. Ненужното се оставя на някое място, така че да се вижда и ако потрябва някой ден … воала.

Къщата на стопанина на имота. Явно обядваше, но щом кучето му съобщи за моето присъствие, веднага излезе. Отначало ме прие с недоверие, но след като се заприказвахме, ледовете набързо се стопиха и ме разведе, за да ми покаже всичко наоколо. Макар и огрухана от времето, къщичката излъчва топлота.

Беше мъж с изключително правилен стил на изказа и с добър речник. Не пожела да го снимам. Навярно очакваше да му задам въпроса, какво прави тук сам, който всъщност нямах намерение да му задавам и побърза да отговори: „Мога да отида в Елена, ей го дей, на един хвърляй място, но тука, сред тишината на природата ми е най-добре и тук един ден ще умра“.

В миналото махалата е имала 5 къщи и 30 жители. Наричали са я Калинковци, по името на мома Калина, от чийто род бил еленският свещеник поп Тодор Калинкин. Потърсих родословното дърво на Тодор поп Христов Калинкин. Най-вероятно махалата е била създадена от неговия дядо Петко Христов (Овчаря) в края на XVIII или в самото начало на XIX век. Не намерих жена с име Калина, но имената на някои жени в началото на родословното дърво често са неизвестни.

Тази атрактивна и много стара къща, според собственика е била пренесена преди около 220 години от махалата Иванивановци, намираща се на около 4 км по права линия, северно от Калиновци, което ще рече, точно по време на създаването на махалата. Къщата почти не е пипана оттогава, само е подпирана тук-там и са сменени някои от прозорците ѝ с по-големи.

Получава се разминаване между сведенията за рода Калинковци, които разказват, че Петко Овчаря – създател на махалата е слязъл със стадото си от Мийковци, но нищо чудно и двете твърдения да са верни, т.е. къщата да е пазарена от Иванивановци, без родът да е имал някаква връзка с тази махала.

Вторият етаж на къщата не е бил довършен. Хората са живеели само на първия, където сега се подслоняват козите.

Мирни, скромни и трудолюбиви били хората от Кукуда. Градинари и скотовъдци.

А човекът ми показа още една къща от махалата, която навярно сам нямаше да открия.

Веднага забелязах тази майсторска изработка, в която дори присъства дребна декорация. Красота!

Къща, правена с мерак, но няма нищо вечно на този свят. Това е фраза, повече за оправдание, тъй като из Европа има образци на подобни стари къщи на по 400-500 години и работата не опира толкова до изработка, колкото до грижи за тях.

Водоизточникът на махалата не е бил наблизо. Навремето хората са прекарали водата от извор, който се намирал по средата на отсрещната височина „Турлата“. Дори в големите суши, водата винаги си течала, макар и по-слабо.

Да ви призная, изключително интересна ми беше махалата Кукуда (Калиновци)! Чувството произлиза от това, че не очаквах толкова да науча за нея и толкова много неща да видя там.

Жоро Хаджиев

/Следва продължение/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *