ВодещиРепортажи

Римски път се вие през селата Дурча и Горни Драгойча

Драги читатели, публикуваме нов материал от рубриката ни „Изчезващата България“ на изследователя на мотоциклет и с фотоапарат Жоро Хаджиев

 

​​​​​

 

Обиколката в Дряновския край включва колибите Дурча и Горни Драгойча. Пътешествието ме отвежда и към Тревненската река, за да разгледам долната махала на Дурча, която на картите са кръстили като Харитонова махала, но мисля, че това не е съвсем правилно.

Дурча са колиби, чието име идва от прякора на създателя им. В края на 19-ти и началото на 20 век броят на населението им почти не се е променил и е бил 68- 69 човека.

Родовете са: Дурчеви, Дянкови, Косеви, Чакъри, Дзигите, Миневи, Манджореци, Камбури, Томчевци.

Изселванията са към Габрово, Казанлък, Трявна и Дряново.

През 1946 г. Дурча достига до 12 домакинства с 93 жители, но в 2011 г. в селцето вече не живее никой.

През 1956 г. то е преименувано на Харитоново, в чест на поп Харитон, геройски загинал в Дряновския манастир. По-късно старото име отново е върнато, но на картите долната махала си е останала като Харитонова махала. Официални документи за тези актове не намирам, но промените са описани в книгата на проф. Николай Ковачев.

Дурча и Горни Драгойча са почти слети. Второто се намира на същия (вече черен) път и е отдалечено само на около 400 м от Дурча. Надморската височина на двете села е 440-450 метра, склоновете надолу са стръмни и те сякаш са се надвесили над коритото на Тревненската река. Мястото не е толкова забутано, но създава такова впечатление, може би заради запустялостта си.

Колибите са създадени от овчаря Петър – брат на основателя на Долни Драгойча, намиращо се на около 3 км в посока Дряново.

Населението на Горни Драгойча до 1910 г. е било около 100 човека.

В годините напред жителите непрекъснато намаляват. Данните сочат, че през 1934 г. са били 72 жители, 1946 г. – 61, 1985 г. – 2 и през 2001 г. селото напълно се обезлюдява.

Къщите в Горни Драгойча са пръснати около черния път, който го свързва с източния път Трявна – Дряново. Разстоянието не е голямо, около 3 км, но скоростта на придвижване дотам е твърде ниска, заради лошия път.

Движейки се по този път имаш чувството, че си в онова старо време и всеки момент срещу теб ще се появи кола с впрегнати в нея чифт волове. По тази причина, без да искам карам много бавно.

Това е нещо като мегдан на Горни Драгойча. Тук се намира и чешмата на западната махала. Обърнете внимание как хората навремето са били толерантни един към друг! Ако беше по наше време, все щеше да се намери някой тарикат, който да си построи къща на сред мегдана, че и да присвои чешмата.

Домовете в тази част вече са изоставени. Цари някаква гробна тишина, дори не се чуват птички да чуруликат.

Продължавам по черния път надолу, но той вече се стеснява много и се превръща в пътека. В тази част на селото има само останки от къщи. Стърчат все още само каменните им зидове.

В горите наоколо се мяркат останки от много стари дувари, навярно разграничавали парцелите. А тук може би е имало плевня или кошара.

Тесния път, по който не може да мине дори малка джипка се вие по височината и по мои сметки, ако го следвам, след около километър ще вляза в селцето с атрактивното име Къртипъня.

Повървях малко нататък, но все още имах шанс да сляза в махалата до реката по светло и се върнах обратно.

Човек се чувства някак уютно в съчетанието между камъни и дървета. А може би не сме все още узрели, за да усетим симбиозата природа-човек по правилния начин …

Хората са положили огромен труд, за да направят път и да го оградят така, но един ден животът ги е принудил да напуснат това място. Сигурен съм, че решението не е било никак лесно.

Чешмата на мегдана пред къщите ясно се вижда, че в този си вид е от 1935 г.

Накрая да спомена и основните родове от Горни Драгойча: Андрейовци, Ганьови, Карамукови, Мъглите, Шаханите.

Вече се спускам към долната махала на Дурча. Нямам сведения, какво е било името й преди, но не може да е нямала такова. Предполагам ще да са я кръстили на рода, който я населявал. Лошото е, че не намерих никъде информация за нея!

Още като излязох на този калдъръм ме обхвана чувството, че се намирам върху много стар път.

Спомних си обясненията от книгата на д-р Венелин Бараков затова, че римският път Дискодуратере – Августа Траяна е минавал над селата Горни Драгойча и Дурча, после се е спускал към Тревненската река, пресичал я под Тодореците и заминавал покрай Войниците към Бижовци. Мисълта, че съм попаднал на римския път ме човъркаше упорито, докато не се прибрах.

Вечерта се обадих на Венелин Бараков, изпратих му снимките и той потвърди, че съм бил на същия римски път. Малко по-нагоре над реката е имало и мост, част от остатъците на който, все още се намирали пръснати из речното корито. Досегът до античността винаги е вълнуващ!

Иначе на снимката не са останки от антична крепост, макар да приличат на такива.

Много интересна махала е тази! Веднъж съвсем случайно бях попаднал на нея, когато правихме едно от трасетата за ендуро състезания около Трявна. Още тогава усетих чувството на загадъчност, което лъхаше от това място, но нямах време да остана по-дълго, за да я разгледам подробно.

Първите заселници са се скрили явно добре тук и намерили дори готов път, за да не строят свой.

На този брод си спомням, че пресичах реката.

За съжаление денят пак си отива, а ми се щеше да проверя последно, останало ли е нещо от махалата Гаджули (по-късно Малинка), заличена през 1965 г. и намираща се на около 350 м нагоре. Всъщност последното ми желание за този ден беше, да посетя и заснема възрожденския мост на Тревненската река …

Или най-общо казано, планове много – време малко!

Да, неслучайно хората навремето са избрали точно това място за заселване. Съвсем наблизо от склона извира прясна вода, а Тревненската река им е буквално в двора. Гъстата гора на тясното дефиле ги крие от злонамерени погледи и не е било необходимо да се заселват нависоко из баирите, за да оцелеят.

Мястото обаче има един основен недостатък – уязвимо е откъм наводнения! Всъщност, като гледам как този дувар се е запазил през годините, едва ли водата се е вдигала чак толкова високо …

Но, ако трябва да сме честни, рискът е съществувал. Живял съм край подобна река и когато е прииждала, шумът от бученето държеше цялата махала в напрежение

Това е едното дере, по което идва прясна вода. Другото е съвсем до брега на реката, само 20 м по-нагоре.

Махалата е доказателство за това, че през турско хората са се заселвали по два основни начина. Единият е някъде нависоко, за да могат отдалеч да наблюдават местността и това кой идва отдолу. Типични примери са разгледаните днес Дурча и Горни Драгойча. Зад населеното място било задължително да има височина или поне гъста гора, ако забележат опасност, да има хората къде да избягат и да се скрият.

Много села навремето са се спасявали по този начин.

Другият подход е както са направили заселниците от тази махала. Някой род се заселва в ниско, затулено място сред планината, обградено от гъсти гори. Опцията за спасение е същата – бягство, но често тези махали били изненадвани от всякакви разбойници. Ако е имало богат човек, оттам често са минавали и хайдутите.

Не е бил никак лек животът в онези времена и твърде повърхностни и некомпетентни са твърденията, че населението тогава си живеело живота и едва ли не по цял ден въртяло броеницата.

Интересното е, че махалата не е напълно обезлюдена! Къщите според мен са 4 или 5, а на едната коминът пушеше. Нямаше време да търся хората и да разговарям с тях, пък и не е никак приятно на такова място, привечер някой да чука на вратата ти.

Да ви призная, това е една от любимите ми махали в Тревненско. Тя има по-различен облик от останалите и оттам създава някакво различно настроение. Затова напролет пак ще я посетя и ще я разгледам подробно, за да се опитам да разбера повече за миналото й.

Старите сгради в комбинация със старите дървета създават уютно излъчване на пейзажа. Предполагам не всички ще проумеят вълненията ми по тези картини, но онези, които се занимават с изследване на миналото ни съм убеден, че ще ме разберат.

Къщите в махалата са построени много добре, сигурно дюлгерите са били добри. Стените са легнали върху масивна скала и няма да мръднат, ако един ден построеното не се разруши през покрива.

Дефицитно за тази махала е слънцето, но преди малко повече от 200 години, за хората най-важното е било да се скрият и оцелеят. Останалото се е докарвало по някакъв начин. Ако искаш да имаш по-високи добиви, слизаш в равнината и там ставаш жертва или на високите данъци, или на кърджалиите. Хората, заселили се по тези места са предпочели да живеят по-бедно, но с надеждата да не бъдат тормозени толкова много.

Слънцето се скри зад западните височини и изведнъж стана тъмно. Плановете ми за още обекти си заминаха с деня. Всеки момент по калдъръма на римския път ще се появят караконджули, а нямам пелин да ги поливам, защото до края на януари го бях вече изпил …

И така, този път отново ви разведох из поредните, малко известни тревненски колиби, в които до средата на миналия век общо са живеели около 400 човека, без да смятаме Радовци. Цифрата не е голяма, но на фона на сегашните 6 жители, останали в момента по тези колиби, разликата е буквално шокираща. Това означава, че сме нацелили точно темата на нашите екскурзии – обезлюдени и почти обезлюдени български села.

Както всеки път, пускам карта на всички селища, които съм посетил.

 

Жоро Хаджиев

/Следва продължение/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *