ВодещиРепортажи

От селата Русиновци и Радовци са излезли изкусни ковачи, налбанти, златари, кираджии и строители

В музей „Етъра“ е изграден храм – точно копие на възрожденската църква в село Радовци. Местен заможен човек дарява собствена къща за сграда на църквата, изгражда абсида на източната страна на постройката, а част от втория етаж приспособява за училище

Уважаеми, читатели! Това е поредният материал от рубриката ни „Изчезващата България“ на изследователя на мотоциклет и с фотоапарат Жоро Хаджиев.


 

 

​Изкачвам се отново на главния път и завивам в посока Дряново. Само след 500 м се отбивам вдясно, за да разгледам Русиновци. Селото се намира съвсем наблизо.

В този район селата през турско са били чисто български и затова на повечето имената им не са претърпели голяма промяна през 1934 г. Това например се е наричало РусЕновци и защо по-късно са сменили буквата Е на И, не ми е ясно. Същото е станало и с предишните Томчевци и Стойчевци. Те са кръстени на създателите си, съответно Томчо и Стойчо – типични български имена на мъже. Русеновци е било „осъвременено“ през 1966 г.

За това село преданието гласи, че е заселено от дядо Русен, а не Русин преди около 265 години. Трябва да се внимава с промяната на имената много, защото има случаи, в които дори значението се променя. Топономията е цяла наука.

Направих този кадър, за да илюстрирам твърдението, че русеновци навремето са били прочути дюлгери. По-новите къщи не доказват това, защото старите майстори не са били вече между живите, но по тези остатъци от стара къща или плевня, ясно си личи майсторлъка им. А по това, колко старо е строителството, може да се съди по огромните дървета, поникнали и израснали в самата сграда.

Хората от Русеновци са били известни и като добри ковачи.

През 1880 г. населението на колибите и било броено заедно с това на с.Пърша, а през 1887 г. е прехвърлено към с.Игнатовци.

Данни за броя на хората в Русеновци има от 1892 г. Тогава тук са живеели 68 човека. По-нататък населението се променя така: 1905 г – 79 жители, 1910 г. – 85, 1934 г. – 98 (най-много), 1946 г. – 81, 1956 г. – 46, 1975 г. – 10.

Сега по данни на НСИ в него живеят 4 човека.

Преди Руско-турската война, родът Русенови решава да се изсели в село Благоево, Разградска област. Да, но в разгара на войната домът им е опожарен от турците. Останали без покрив, те търсят помощ от руските войски в Бяла. Руснаците ги настаняват в село Балкански, Разградско. Така сагата за Русенови приключва.

Други известни родове от Русеновци са: Доньоолар, Ковачи, Кьосета, Кюрсии, Павльоолар.

Изселванията оттук са в София, Велико Търново, Русенско, Разградско и Дряново.

След февруарските жеги, дрянът вече е напъпил.

Не е твърде нормално. В предишни години тук по това време е имало сняг до кръста, а в Уикипедия обикновено за тези села пише: „Село еди-кое си се намира в планински район“ и толкова.

На изток тръгваше черен път, но навярно е бил за нивите на селото. Къщите бяха дотук.

Напускаме и Русеновци. Набелязал съм като обекти и двете църкви в Радовци.

Радовци са разположени на около 560 м надморска височина, на около километър от Русеновци и на главния път в посока Дряново. На площада ни посреща нова, мултифункционална сграда, но нито един от търговските обекти в нея не работи. А когато в едно наше населено място, дори пивницата е затворена, това хич не е на добре!

До самия път в началото на селото се намира по-новата църква, вдигната през 1941 г. Навярно отдавна не е функционираща. Все съм я виждал в това състояние. За нас е интересно, дали е останало нещо от възрожденската църква, намираща се в другия край на селото!

Част от жителите на Радовци били налбанти (подковавали животни). Имало е дори златари, кираджии (превози на товари) и строители.

По предание Радовци е заселено от някой си дядо Радо, дошъл по тези места от село Козирог, навремето Севлиевско, сега Габровско.

До 1892 г. и населението на колибите е било броено заедно с населението на Пърша и Игнатовци. До 1905 г, може би заради възловото си място, Радовци непрекъснато се разраства. Жителите му достигат 139. През следващите години то ту намалява, ту се увеличава и в 2010 г. стига отново нивото от 1905 г.

Като гледам пустите улици и къщи на селото, не мога да си обясня този феномен, освен ако пациентите на Дома за хора с психически разстройства не се броят за жители на Радовци.

По-известни родове в Радовци са: Геневи, Касабови, Кораби, Лали, Кимболи, Роби и Шукери.

А това мисля, че са останките от нашата цел – възрожденската църква „Свето Богоявление“. През 80-те години на ХХ век, музейни специалисти от „Етъра“ попадат на тази църква, която през 1975 г. е обявена за паметник на културата с местно значение. Тогава се ражда идеята в музея да бъде изграден храм, който да е точно копие на рушащата се радовска църква.

През 1868 г. богат човек от Радовци дарява собствена къща за сграда на църквата. Изгражда една абсида на източната страна на постройката, а част от втория етаж приспособява за училище.

Както добре се вижда, паметникът на културата вече е почти разрушен. Все пак утешението е, че в ЕМО „Етър“ от 1998 до 2004 г. наистина построяват точно копие на храма. Предполагам, че няма такъв, който да не го е виждал. Намира се до втория мост на реката.

Жоро Хаджиев

/Следва продължение/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *