Жоро Хаджиев, изследователят на изчезващата България: Малките села и махали в Стара планина са били люлка на българщината

Жоро Хаджиев е известен като „селския археолог на мотор“. Той е фотограф, мотоциклетист, музикант, художник, който открива, снима и изследва обезлюдени планински селища и забравени места из страната ни. Пише и публикува пътеписи във Фейсбук. Това са албуми със снимки, придружени от текст, които привличат хиляди последователи.Сладкодумният разказвач покрай мотоциклетния ендуро спорт, с който дълги години се занимава и който е свързан с преходи сред природата, познава почти всяко кътче от нашите планини, особено районът на Стара планина.

 

​​​​​-Господин Хаджиев, изследвате изоставените села в България. Колко такива селища сте обходили и в кои области на страната са?

-Мога най-отговорно да твърдя, че съм посетил, заснел и изследвал почти всички старопланински села и махали, намиращи се между градовете Троян и Котел. Като казваме „старопланински“, в това число включвам и онези, които се намират в Предбалкана, а те не са по-малко на брой.

Не мога с точност да кажа, но обектите са стотици. Когато имам достатъчно сведения за някое селище, него го описвам самостоятелно. Когато пък даден край е известен с общото си минало, тогава обединявам фактите, както например районът на гр. Априлци (Ново село) и участието на околните села и махали в Априлското въстание.

Все пак, ако трябва да посоча районите, започвайки от запад на изток, това са: Троян, Априлци, Кръвеник, Батошево, Стоките, Шумата, Гъбене, районът на яз. „Хр.Смирненски“, районът между Габрово и Царева ливада, този между Дряново и Трявна (само там са стотици села и махали), между Плачковци и Станчов хан, махалите и селата около Хаинбоаз, около яз. Йовковци, районът на Дрента, селищата между Златарица и Елена, Ставрек и Стрелци, Кипилово и Котел, Котел и Катунище/Градец. Всъщност, това са само онези райони, които успях да си представя на картата в момента. Ако задълбая, ще се сетя навярно за още толкова.

Имам албуми със снимки и описания за някои райони от Източни Родопи, но там временно преустанових изследванията, тъй като все още имам работа из Стара планина, макар обектите, които не съм посетил, да се броят вече на пръсти.

-Какво общо откривате между тях?            

-Смело мога да твърдя, че малките селца и махали от Стара планина си приличат по това, че всички са били в миналото люлка на българщината. Там се е съхранявала тя, когато в полските ни села и градове, отдавна вече, голяма част от християнското население се е било примирило със съдбата си.

Повечето от тези населени места са създадени по време на османското владичество и са отговор от страна на будното българско население на репресиите и тормоза, на който са били подложени от страна на нашественика.

Чисто географски, новосъздадените махалички са били дълго време скрити дълбоко в девствените гори на Балкана, осигурявайки на жителите им относително спокойствие. И когато чуем изразът: „По тези места турчин не е стъпял“, то трябва да знаем, че е ставало въпрос точно за планинските ни райони около Стара планина.

Сега приликата между споменатите селца и махали е изразена в това, че повечето от тях вече са изоставени или подлежат на изоставяне и изчезване. Попадал съм на много стари останки от вече изчезнали планински села, от които буквално личат само няколко камъка, плодни дръвчета, чемшири, един бунар или многогодишни цветя. Тъжно е, но това е съдбата на огромна част от селищата, запазили християнските ни традиции, обичаи и етнос, благодарение на които сме се съхранили в годините на османското владичество.

Много хора днес не могат да разберат, какъв огромен подвиг са извършили навремето предците ни!

 -Какво най-силно впечатление Ви прави, когато попаднете в едно „мъртво“ село?      

-Преди около 20 години имаше много читави останки от старопланински селца. Цели махали с къщи на по 150-200 години стояха така, сякаш преди час са напуснати от жителите си. Дори оборудването им си стоеше по местата, все едно стопаните всеки момент щяха да се върнат, но тъжното беше, че те никога повече нямаше да се появят по родните места. В по-ново време гледките от вида на мъртвите села са още по-тъжни и потискащи, особено, ако все още съществуват някакви следи от постройки или чуеш спомени на хора, живели там.

Човек се замисля в такъв момент, че със смъртта на селото са погребани всички вълнения, надежди на хората, живели някога там и никой никога няма да научи за тях. Да, тъжно е, затова, когато попадна на такива истории, стремя се да ги разказвам. Това е малък лъч надежда, че все пак нещо ще се знае за старите българи, живели по тези места. И трябва ясно да се разбере, че няма втора ръка хора! Убеден съм, че онези, които често обществото определя като елементарни и глуповати, те притежават по-стойностна ценностна система от „умниците-тарикати“.

Напоследък се наблюдава интерес и завръщане към българското село, което е радостен факт и което не съм вярвал преди години, че ще се случи. Хората явно се нуждаят от земното, истинското, от досега с красивото. За съжаление обаче, повечето търсят за заселване такива места, до които все пак съществува някаква, макар и стара инфраструктура.Търсят се не съвсем обезлюдени села и махали, заради посегателствата над имуществото. Не можем да се отървем все още от хайдутлука, а той ни пречи изключително много!

 -На какви интересни находки сте се натъквал?

-И друг път съм казвал, че аз не ровя по къщите за експонати, не аранжирам изкуствено картини, защото съм убеден, че всичко трябва да се показва натурално, а който има очи да види посланието, тoй ще го направи и без да го настройвам за това. Акцентът в моите материали не е върху изкуството, а върху чувствата, които загиващите планински села създават у нас.

Интересни находки в този дух са стари снимки, детски играчки от далечното минало и още по-стари документи, писма, пощенски картички, които съм откривал из изоставените сгради. Тъжно е да се види полуразрушена къща с една оцеляла стена, на която все още виси накриво портрет на мъж и жена в народни носии.

Това навярно са онези хора, които някога с огромен труд, лишения и трепет са вдигнали този дом. И никой от наследниците не се е сетил да прибере историческия портрет… По този начин се обезличава не само миналото, но и настоящето става по-безсмислено. За мен е върховна форма на нихилизъм!

Преди години в една от махалите около село Вонеща вода попаднах на цял куфар с грижливо събирани спомени. Явно възрастни хора, останали там да доживеят старините си, са кътали цялата кореспонденция с децата и внуците си през 60-те години на миналия век.

Имаше саморъчно нарисувани картички със снежинки, елхички, еленчета и с топли послания: „За любимите ми баба и дядо. Честита 1965 година и бъдете здрави! Обичам ви!“. Това е топлело възрастните хора в студените зими повече, отколкото печката на дърва, но един ден всичко е приключило. Тиклите на покрива се бяха вече разместили, върху куфара капеше вода и не беше далеч денят, когато всичко това щеше да бъде затрупано от срутилата се къща. Не съм ходил оттогава в тази махала, за да не попадна на гледката, която предчувствах, че ме очакваше.

 

Натъквал съм на най-различни оръдия на труда и инструменти, за някои от които не бях чувал, но онова, което докосва душата.

 -Запечатвате изчезващата България с фотоапарат. Какво има съхранено на многобройните кадри?

-Опитвам се да уловя най-вече многострадалната душа на изчезващата България. Онази България, която гордо ни е съхранила като народ. Тя заслужава да бъде описана и показана. Направил съм хиляди кадри на стари къщи, че вече ми е трудно да отсея най-добрите. Не срещам трудност заради това, че кадрите са много, а заради това, че всеки един дом от онова време излъчва чрез своята неповторима душа различно послание и не мога с лека ръка да го пренебрегна.

Често ме питат, защо не снимам съвременни, модерни постройки? Този въпрос, да ви призная честно, ме обижда. От него лъха на плитко, повърхностно мислене. Какво може да ни покаже една нова постройка с много бетон, обкована с дървени дъски и облепена с плоски камъчета? В нея няма колорит, няма естетика, няма история, няма дори спомени.

В по-старите мои кадри правех портрети на хора, доизживяващи старините си по тези места, тъй като върху лицата им е изписан целият им живот. С времето спрях да ги снимам, тъй като тези портрети навяват много тъга.

Понякога се получават интересни композиции от останките, търкалящи се из старите къщи. Те пък издават начина на живот, който се е водил в тези домове. Наши и чужди художници са искали разрешение, да ползват различни мои сюжети. Сътрудничим си активно напоследък с една художничка от Германия.

Много са целите на моите фотографии, чрез които искам да провокирам хората да мислят, за да се научат да четат правилно историята ни. И не онази, измислената, грандоманската история, а простичката, която е само от около няколкостотин години, но ни е съхранила като народ.

-Разкажете за селата на територията на общините Велико Търново и Дряново. Има ли нещо, по което те да се различават от селата в другите региони?

-Ако разгледате картата на района около Дряново, веднага ще ви направи впечатление, че селата на юг от града, в посока Стара планина, са по-малки, но повече на брой от онези, които се намират на север. Статистиката от преброяванията на населението на България в годините около Освобождението показва още една разлика. Южните села са били изцяло с българско население, докато в голяма част от северните населението е било или смесено, или дори само турско.

Няма как да не подчертаем, че южните райони са носители на още по-ранна история- тази на Второто българско царство. Между река Дряновска и село Царева ливада ясно личат останките на крепост от времето на династията на Асеневци. Спряга се теорията, че в този район са били настанени съюзниците на българските царе – куманите. Има дори село със същото име, около което се носят всякакви легенди.

Районът изобилства от селища със странни имена, които рядко се срещат в друг район на България така накуп. Нека изброим само няколко: Муця, Пърша, Кукля, Къртипъня, Доча, Шушня, Дурча, Станча и др. Точно това ме провокира, да направя два албума за тези населени места. Произходът на някои от въпросните названия е изяснил проф.Николай Ковачев в книгата си „Местните имена в Дряновско“, но попаднах на някои грешки и съм ги коригирал. За съжаление и тук повечето от селата са обезлюдени, някои дори ще изчезнат напълно, но такава е съдбата на нашите предбалкански села.

 -Споделете интересни случки от вашите обиколки.            

-Интересно е това, че понякога попадам на стари постройки, които виждам само след подробен преглед по сателита. Явно на това място е съществувала махала от 2-3 къщи, на които дори не е било дадено име. Понякога изпадам в другата крайност – намирам име на населено място и сателитни снимки, показващи, че то съществува, но обикалям целия район и нито една сграда или остатъци от такава не срещам.

Обяснявам си го с това, че къщите са били наскоро разграбени заедно с камъните, за да бъдат построени съвременни вили. Оплаквали са се местни хора, на които цели каменни стени са изчезвали буквално за една нощ. Тъжно и нагло от друга страна е това, че след като си построи новата вила, крадецът ще забие в двора българското знаме и ще се пише за патриот, а в механата му, украсена с портретите на Ботев и Левски ще се пеят патриотични песни.

Често без да полагам усилия, съм се свързвал с българи, пръснати из цял свят. Понякога обявявам в социалните мрежи кога и къде ще ходя да снимам следващия път. Много хора от чужбина следят постовете ми с надеждата, че един ден ще отида и в тяхното родно село и щом разберат, че то предстои, ми пишат, като разказват спомени. Това е още по-важно за автентичността на моите материали, тъй като включват и лични истории. По този начин са ми помагали хора, живеещи понастоящем в Италия, Англия, Германия, Австрия, Австралия, Чехия, Турция, САЩ, Канада, ЮАР, Кипър и дори Нова Зеландия.

 

В някои от най-затънтените и обрасли махали съм се „сблъсквал“ с духове и паранормални явления, които трудно се обясняват, но навярно съм бил обладан от собствените си предубеждения, тъй като си мисля, че всяко събитие си има логично обяснение и мистериозните случки не са чак толкова много.

Из едни от най-усамотените села и махали съм се срещал с художници, скулптори, учени, актьори, изолирали се там, за да могат да творят на спокойствие или такива, на които им е писнало от живота в големия град и най-вече в столицата.

Така обобщавам впечатленията си, защото не ми се иска да номинирам по важност хората, които съм срещал в планината. За мен всички са важни!

 -Какви други хобита и интереси имате?               

-Имал съм много хобита, но постепенно едно след друго отпаднаха – спортните поради напредналата ми възраст и контузиите, други поради липса на време. Занимавал съм се с тенис, музика, рисуване, пътувания у нас и в чужбина, най-вече с мотоциклет. Състезавал съм се в ранните си години в ендуро спорта, бях председател на ендурото в България, организирал съм състезания. Иначе продължавам да карам мотоциклети, защото до някои затънтени места се стига далеч по-лесно с подготвен за off road мотоциклет.

Напоследък се занимавам активно с история, посещавам антични исторически обекти в България и зад граница. И понеже османският период е най-тъмен и противоречив за България, следя османските архиви, свързвам факти и събития, за да стигна до истината, кое е вярно и кое измислено и нагласено. За мен на първо място е важно да се съобщава истината, такава, каквато е тя!

Веселина АНГЕЛОВА

снимки-личен архив