Село Долни Върпища се простира върху мрежа от пещери

Долни Върпища е село в община Дряново и се намира във Върпишкото плато, на 441 метра надморска височина. Наименованието му идва от факта, че е разположено върху множество пещери.

„Само в скалите над Дряновския манастир в землището на село Долни Върпища се намират отворите на много от тях, една от друга по-загадъчни и до ден днешен неизследвани изцяло“, обясняват пещерняци.

До Долни Върпища води асфалтов път, който се поддържа целогодишно. Селището е електрифицирано, но не е водоснабдено.

„С много история и легенди са пропити земите в дряновския край. На Върпишкото плато се е простирала крепостта „Боруна”. Направените преди години разкопки показват, че първоначално тя е била римска твърдина, възстановена през дванадесети век от братята Асеневци. При проучванията са разкрити крепостни стени и основи на кула,чийто първи етаж е служел за водохранилище. Недалеч от кулата, изследователите са попаднали на основите на стопански и казармени помещения. В тях са намерени голям брой четири ръби гвоздеи, хлопки, предмети на бита, фрагменти от глинени съдове и монети, за които се смята, че са с тракийски, ранно византийски и средновековен произход“, разказват местни жители.

Според предание, съхранено в народната памет, крепостта „Боруна” е била свързана с крепостта „Стринава”, намираща се на отсрещното плато, посредством висящ над Дряновската река мост, изработен от сурови волски и биволски кожи, нарязани на ремъци, в тях са били овързани дебели дъски,способни да носят тежестта на няколко души.

Беловласи старци си спомнят, че в детството си като пастирчета са виждали железните халки, които са се намирали на самия ръб на Върпишкото плато.

Запознати с историята на този край споделят още, че потушаването на Търновското въстание от 1682 г. е свързано с жестоки издевателства върху мирното християнско население. В опит да се спасят, колони от бежанци се насочват към Стара планина. Една част от хората достига района на днешно Дряново и намират убежище във вековните гори над едноименния манастир. Много от тях умират – от глад, болести, разбойници и диви зверове. Но една малка част успяват да оцелеят, като по този начин стават родоначалници на няколко десетки махали и села около днешните градове Дряново, Трявна и Габрово.

„Двама братя, бягащи от турците, дошли по тези места, търсили подходящо място, където да се установят и го намерили в този район, защото имало извор. Не е ясно кога и как, но един ден се скарали и по-малкият брат продължил напред. После се оказало, че не е ходил много, защото и той намерил извор наблизо.

Тези братя основали двете села – сегашните Горни и Долни Върпища. Първоначално такива имена не е имало. Малкият брат наричал своя батко „Миндьо” – галено от „миндил”, т.е. „бавен”, „тромав”, „мързелив”. По-големият брат не му останал длъжен и на свой ред започнал да се обръща към него с „Дрисльо” – без галена форма.”

Така в следващите около 200 години хората, родили се или дошли край извора на големия брат, носели името „миндьовци”, а тези около извора на малкия брат-„дрисльовци“.

След Освобождението това положение все по-трудно се преглъщало и един ден се решило селата да получат имена. Водещ в наименованието им е бил факта, че те се намират върху мрежа от пещери, а най-известната от които е „Бачо Киро”. По онова време пещерите в този край са наричани „пещи”, а наставката „вър” е означавала „върху”, „над”, „отгоре” и оттам „върпища” – „върху пещта”, разказва в свой пътепис Дарин Цанков.

Първоначално въпросните поселища носят имената или прякорите на своите основатели. По-късно през годините, по една или друга причина, тези наименования се забравят, други се сменят дори и по няколко пъти.

Поминъкът на местното население е бил предимно растениевъдство и животновъдство, както в повечето селища наоколо и тук с работата се занимавали предимно жените, възрастните хора и многобройната челяд. Мъжката част от населението са били строители и от Гергьовден до Димитровден са работели из цяла България, а някои от тях и в чужбина.

Сред известните заселници в Долни Върпища е Генчо Белчев, наречен Светогореца, защото е построил българския манастир в Света гора на Атон.

Интересен е фактът, че през този период, лишен от мъжко присъствие се възцарявал пълен матриархат, жените се грижели не само за домакинството, децата, добитъка и градините, но имали право да закупуват земя и животни.

Ориентир за селището е дървена табела. В момента в село Долни Върпища има около двайсетина къщи. Голяма част от тях са добре поддържани, запазили възрожденското си излъчване. През зимата селото е безлюдно, но дойде ли пролетта по къщите се връщат синовете и внуците, закърмени с любов към родния край.

Със своята архитектура, местонахождение и природни особености село Долни Върпища е изключително приятно за разходки.

Изумителни са скалите, изникнали като огромни гъби, разпръснати по поляните и дворовете в цялото село. Пещерите будят любопитството със своята загадъчност и легенди за скрити съкровища.

По поляните на платото виреят разнообразни билки.

От селото до Дряновския манастир и пещерите „Андъка” и „Бачо Киро” води маркирана екопътека, която минава през богати на дивеч и гъби гори, а пролет и есен горските поляни са обсипани с диви циклами.

Веселина АНГЕЛОВА

снимки-Дарин Цанков и интернет