Село Доча пази тайни от различни епохи, свързани с траки, римляни, византийци, славяни и българи

Село Доча е разположено в средата на Стринавското плато, на около 3 километра от Дряново. До него се стига по асфалтов път, който се поддържа целогодишно. Селото е електрифицирано, но не е водоснабдено и местните хора разчитат на кладенци. Само на 10 км от живописното селище се намира Дряновският манастир, край който минава дряновската еко пътека.

Според археологически разкопки, по тези места са живели траки, римляни, византийци,славяни и българи. Стринавското плато е било естествена стратегическа крепост, която е служела за отбрана и за нападение.

От три страни то е защитено от високи отвесни скали, на четвъртата страна са били издигнати двойни крепостни стени, всяка дебела до два метра. В землището на село Доча се намира местността „Куклите”, където е била разположена една от наблюдателните кули.

„Тя е била най-могъщата, защото за разлика от другите кули на платото, е била защитена от две крепостни стени. От там войните на царската династия Асеневци са наблюдавали движението на неприятелските войски и посредством огнени сигнали са предавали заповеди на своите съюзници куманите, намиращи се на отсрещните хълмове. Гарнизоните на платото са били в постоянна готовност да защитят териториите на Втората българска държава“, информират историци.

По-късно, по време на турското робство по тези места идват заселници, с надеждата, че в този закътан край ще намерят сигурност за семействата си. Дочо се казвал човекът, който пръв се заселил в този район, неговото име носи селището и до днес.

„Основното препитание на хората от селото бил дюлгерството и мъжете от селото били прочути майстори в България и в чужбина. Жените се грижели за домакинството,градините и добитъка, а децата се включвали активно в селската работа. Труден бил живота на местните, а още по-труден станал в паметната 1876 година, когато турска войска обгражда четниците на Бачо Киро в Дряновския манастир. Бедното население на село Доча било принудено да храни поробителите.

Под заплаха от турски ятаган дядо Колю, известен с приготвянето на вкусен курбан, трябвало да заколи последната си овца. Той бил непокорен балканджия и вместо камък подложил под казана дебел пън от дърво. Въртели се турците около ухаещия вкусно казан, но дървеният пън изгорял и казана се изсипал. Онбашията се вбесил, но помислил, че селянина е направил белята от глупост и го погнал с думите „Ахмак! Ахмак!”…След тази случка рода на дядо Колю и до ден днешен гордо си носи името Ахмакови“, споделят краеведи.

Днес Доча се състои от около петнайсетина къщи и част от тях се обитават от Ахмаковия род. Селото е запазило автентичния си вид и разходките по тесните улички са изпълнени с усещането, че времето е спряло, с цел да съхрани доказателство за отминали епохи. Епохи на велики царе и славни битки, прославили българските владетели. Времена на тежък живот, изпълнен със заплахи от поробителите, но и на големи сватби. Сватби с люта ракия, красиви чеизи и луда ръченица. Тук всяка скала и всяка поляна са пропити с история и са били в центъра на събитията през различните епохи.

„Когато човек стигне до местността Куклите, извисяващи се над село Царева ливада, се чувства като владетел, решил да обходи с поглед част от земите си. Погледът литва по ширналата се долина, проследява криволиченето на река Дряновска, спира се по червените покриви на къщите, гмурва се в зелените поля и после се понася по далечните възвишения на отсрещните хълмове“, уверяват местни балканджии.

Веселина АНГЕЛОВА

снимки-интернет