Сяровци – селото на майсторите на камъка и дървото
Сяровци се знае като селото на майсторите на камъка и дървото. Беловласи жители разказват, че селището носи името на дядо Сяро, който се е заселил по тези земи в далечната 1730 година.
Във всяка къща в китното дряновско селце поколения наред са се раждали майстори дюлгери, които са практикували занаята си у нас и зад граница. Населението се е препитавало с растениевъдство и животновъдство, но това е било работа предимно на жените. Мъжете са тръгвали на гурбет около Гергьовден и са се връщали чак по Димитровден. Многобройната челяд се е включвала активно в селската работа.
Сяровци е разположено сред красива природа на десния бряг на река Мала Дрянка и е на около 8 километра от Дряново. Селото е електрифицирано и водоснабдено, до него води асфалтов път, който се поддържа целогодишно.
„На 26 юли 1918 година в Сяровци се е родил д-р Върбан Русинов Генчев, загинал в бой с фашистката полиция на 30 март 1944 година. В негова памет през 1949 година близкото село Царева ливада е преименувано Върбаново, а в парка на селото е издигнат паметник в цял ръст през 1969 година“, споделят паметливи жители.
В Сяровци има около двадесет къщи, повечето от тях се използват като вили в почивните дни и през топлите сезони. Архитектурата на къщите е разнообразна. Редом с възрожденските къщи с каменни покриви се издигат постройки с характерната архитектура от двадесетте и тридесетте години на миналия век с добре поддържани дворове.
Спокойствието и чистата природа на Сяровци завладяват посетителите на селото. Местните хора са отзивчиви и гостоприемни.
„Незабравимите спомени карат всеки, който е посетил или живял в това малко планинско селце да изпитва сладка носталгия и копнеж да се върне и отново да чуе сутрин песента на Мала Дрянка, да усети аромата на цъфналите липи в гората и да си припомни как всяка вечер, при залез-слънце, тя променя цвета си и става вълшебна-пурпурно червена.
Да седне вечер на люта ракия с приятели и да се вслуша в разказите на старците как някога като пастирчета са пасели козите по Върпишкото плато, а в торбичките си носели само сух хляб и сланина.
И понеже детските лудории не признават гладни години, със същата тази сланина лъскали железните релси на ЖП линията, а после скрити в трънака наблюдавали как парният локомотив не може да преодолее стръмния терен, заради хлъзгавите релси“, връщат се назад в спомените сяровци.
Веселина АНГЕЛОВА
