Дряново със слава на занаятчийски център, където процъфтявали строителство, мутафчийство, обущаство, копринарство

​​​​​Дряново, заедно с градовете Габрово, Севлиево и Трявна се слави като „най-занаятчийския регион“ в България. Географското разположение на Дряново определило животновъдството, овощарството и строителството като основни поминъци. Въпреки неблагоприятните условия обаче, не били малко и земеделците. Някои дори се пробвали като златотърсачи и претърсвали пясъците на Дряновската река.
„Най-разпространено сред младите мъже в периода XV-XX век било строителството.

Дюлгерският занаят е запазена марка за града на майстор Колю Фичето.

Още в миналото изкусните строители от района се прочули като много умели и били търсени от най-различни краища на Османската империя. Те напускали родния си край в началото на май по Гергьовден и се завръщали в края на октомври около Димитровден. Не случайно делото им е увековечено като е издигнат паметник на дряновските строители и архитекти“, разказват историци.
Най-известното име сред дряновските строители е това на Колю Фичето. Възрожденският майстор е създател на великолепни мостове, църкви, къщи и обществени сгради. От този период заслужават признание още майстор Рачо и брат му, които през 1835 г. обновили храма в Капиновския манастир, майстор Стойку, издигнал през 1860 г. изящната църква „Св. св. Петър и Павел” в Силистра, Тодор Тончев, който през 1864 г. създал един от символите на днешен Разград – часовниковата кула, построил и няколко красиви къщи в старата част на града, направил ремонт на джамията „Ибрахим паша” и др.
„Значително развитие на занаятите в Дряново настъпило в края на XVIII и най-вече през XIX век, когато затихнали грабежите на кърджалиите и животът станал по-спокоен. От рано занаятчиите осъзнали, че ще просперират повече, ако работят съгласувано и заради това се обединявали в различни еснафски сдружения – дюлгерски, обущарски, джелепски и др. За да бъдат известявани за началото и края на работния ден и да придадат по-внушителен вид на Дряново, през 1778 г. те издигнали в центъра на града красива часовникова кула – една от първите по българските земи“, разкриват изследователите.

Сред най-практикуваните занаяти било и мутафчийството.

В Дряново имало петнайсетина мутафчийски работилници, където от козя вълна се тъчели дисаги, торби, чували, черги и др. Произведеното откарвали и продавали из Добруджа, понякога и Румъния, но печалбите не били големи.

По-различно било положението с обущарския занаят, чийто еснаф дълго време се славел като най-богат в Дряново.

Още през 1790 г. чехлари, папукчии и еминджии се обединили в еснаф.

Те имали интересен метод на работа – не вземали мярка на клиентите си при поръчка, а работели по предварително приготвени калъпи с различни размери. Най-малките се наричали лорти, средните заргедани, а най-големите лизгяровци.
„Обущарството успяло да се съхрани на ниво дори след Освобождението, когато повечето занаяти в Дряново изпитвали сериозни затруднения поради конкуренцията на по-евтините индустриални стоки и постепенно започнали да изчезват. Потвърждение за майсторството на местните обущари е фактът, че на първото изложение в Пловдив през 1892 г. Станчо и Манчо Тананови са наградени със сребърен медал, а през 1903 г. се връщат с бронзово отличие от изложение в Лиеж, Белгия“, сочат историческите документи.

Бързо и много успешно се развило през XIX век копринарството.

Оказало се, че в Дряновско има добри условия за отглеждане на буби, от тях се изкарвали солидни доходи и така се стигнало до момента, в който имало около 50 долапа (филантюри) за точене на коприна. Особено благоприятни станали обстоятелствата след Кримската война през 1856 г., когато Англия Франция получили големи права и привилегии в търговията с Османската империя и тяхното участие във външния стокообмен на империята рязко нараснало. Засилило се и икономическото влияние на Австро-Унгария. Това довело до повишен интерес от чужди търговци в провинциите на Османската империя.

„Поради болест по копринените буби в Западна Европа се наложило фабриките в Италия и Франция да се снабдяват със сурова коприна от българските земи, като особено активни в този стокообмен били Търновско, Лясковско, Габровско и Дряновско. Италианци и французи идвали на място и изкупували големи количества пашкули и бубено семе, което повишило цените около десет пъти спрямо преди войната. Но някои дряновци проявили търговски нюх и не чакали изкупвачите, а сами тръгвали на път и стигали до пазарите в Пловдив, Истанбул, Шкодра и дори Неапол и Милано. Възходът на копринарството обаче не продължил дълго. Появили се обаче болести по копринените буби, с които дряновци не успели да се справят и до Освобождението този занаят почти напълно изчезнал“, споделят историци.

Дряновци от векове отглеждали дребен и едър рогат добитък,

но дълго време само за собствени нужди. Едва през XIX век започнали да го правят с цел продажба и износ. Така през 1840 г. бил създаден силният джелепски еснаф – българите станали доставчици на добитък за османската държава и войската, което довело и до отварянето на три кланици. През тях преминавали по около 1 500 вола и крави и по над 20 000 овце и кози годишно. Дейността на джелепите по естествен път довела до развитие и на други занаяти, свързани с обработка на животинските продукти. Добре се развивало кожухарството, а приготвяните от месото луканки се прочули и станали търсена стока по пазарите.

Доста са църквите, чиито великолепни иконостаси

са дело на дряновския дърворезбар Динко Григоров. С иконопис и стенопис се занимава пък Гергана Симеонова, която предава знанията си и на деца. Историкът Димитър Димитров прави чудеса от дърво и буквално вдъхва нов живот на дърветата.

Веселина АНГЕЛОВА